Всичко в живота на жената е било подчинено на тази цел:да бъде ОБИЧАНА. Тя до един е използвала женските си козове, за да завладее първо мъжа, а после детето, което е искала дори да запази само за себе си, за да е сигурна в обичта му. Животът й е бил бесен бяг, протекъл в усилия да задоволи всички едно­временно - човек би казал, че тя нетърпеливо чака момен­та, когато птичките ще се разлетят от гнездото, та да може най-сетне да си почине...

Това, че жената е станала на четирийсет и пет или петде­сет години, не означава, че по-лесно приема „подразбира­щата се" любов, напротив! Когато децата се отделят от до­ма и партньорите се върнат към първоначалната двойка, жената отново започва да се страхува, че „не е обичана*. Пак я обзема ужасното подозрение: дали съпругът й не се е оженил за нея по сметка, дали още не я е напуснал само защото така му е по-удобно?

Първият бял косъм, първите очила за четене, първото тъмно пигментно петно по ръцете й... Само това е доста­тъчно на жената, за да си въобрази, че е изчерпила целия си капитал от красота и младост и че трябва бързо да се въз­ползва от последния блясък на тяло, което е на път да се „скапе". Четирийсет и пет годишната жена често прелива от ентусиазъм при мисълта за любовна среща, не се страху­ва да удължи мига на споделена нежност с някой непознат и да избяга от съпружеското легло, за да преоткрие в чуждото прелестите на новата любов.

„Ако мъжете още ме желаят, значи нищо не се е проме­нило", си казва тя. За нея няма значение дали мъжът е на възрастта на сина или на баща й, за нея е важна единствено СТРАСТТА.

Трябват й доказателства и пак доказателства, че е все така желана, и тъй като постоянният й спътник не й ги да­ва, тръгва да ги търси вън от дома си. „Внимавай, казват й приятелките й, ами ако мъжът ти разбере, ами ако поиска развод..." Но тя не чува нищо, не слуша никого; готова е и да се разведе, ако така ще продължи любовния си живот. Демонът напада жената на четирийсет-четирийсет и пет го­дини, когато хормоните й започват да дават признаци на умора. Тогава тя става по-нервна, по-неспокойна, чувства се по-самотна и започва да си мисли, че един ден ще трябва да напусне сцената на живите, на тези, които обичат и са обичани. Затова прави всичко, за да се подмлади - та нали въпреки настъпилите промени и на Изток, и на Запад от­слабването и кремовете против бръчки са двете главни те­ми на женските вестници във всички страни?

Излиза, че жената изцяло зависи от добрия си външен вид и че само той й дава правото да ЖИВЕЕ?

Точно така. Паниката, обземаща жената при първия приз­нак на остаряване, ни доказва, че тя очевидно се доверява само на тялото си, за да съществува, че поетите от нея за­дължения и отговорности в други области не са й придали никаква друга стойност освен физическа. Виждаме, че с на­предването на възрастта мъжът използва постигнатото през годините, за да се домогне до по-високи постове. Загубил е младостта си, но е натрупал мъдрост, а това е ценно качес­тво за всеки, който поема големи отговорности. В живота настъпва и момент, когато опитът натрива носа на младост­та. Но това не cе отнася за жената - тя сякаш никога не придобива чувство за вътрешната си стойност и продължа­ва да се ориентира по един-единствен критерий: красотата на младостта. Тук откриваме останалия непокътнат след толкова години детски ужас, че не е такава, „каквато тряб­ва да бъде", че не е „като останалите" и че трябва да живее „сама" както в началото, защото е лишена от това, което имат другите.     

Кристиан Оливие 

И още на нашата страница :)